Постинг
16.08.2015 15:03 -
Спирка "За някъде"
-Катерина Александрова? – прозвуча гласът на медицинската сестра, отваряща вратата на лекарския кабинет.
От тълпата мъже, жени и деца, чакащи за преглед, се изправи младо момиче на видима възраст около 20 години. Стройна, висока, с кестенява коса и много тъмни очи. Момичето излъчваше решителност, спокойствие и смелост. Това бе Катерина Александрова.
Тя влезе в кабинета на доктор Хаджигеоргиев. Седна на стола пред него.
- Добро утро, докторе! – плахо поздрави момичето.
- Здравей, Катерина! – отвърна лекарят. Изглеждаше някак притеснен. Всъщност, направо като попарен.
- Е, какво стана с изследванията ми, докторе? – усмихна се Катерина.
Тя си бе пуснала изследвания преди седмица. Не се чувстваше добре. Като малка много боледуваше и го отдаде на преумора в работата. Имаше болки в корема, краката ѝ отичаха, дори повърна една вечер.
-Ех, Кати - започна предпазливо лекарят – как да ти го кажа, мило момиче? Работата е доста сериозна и може да те пообърка. Имам една добра и една лоша новина. С коя да започна?
-С лошата. – решително заяви леко изплашената Катерина.
- Добре. Изследванията показаха, че си болна от рак. И…ти остават 3 месеца живот. – изрече с треперещи устни лекарят.
Катерина пребледня. Закова се на място. Не можа и дума да отрони. Гледаха се известно време с човека, развалил деня ѝ. Най-сетне тя се реши:
-А добрата? – попита.
-Бременна си.
********************************************************************************
Беше ясна септемврийска утрин. Бяха изминали точно 2 седмици от съдбоносното съобщаване на зловещата диагноза. Катерина знаеше, че няма да живее още дълго. Вече бяха останали 2 месеца и половина. Тя бе останала сираче още на 12 годишна възраст. Родителите ѝ се връщали от село и катастрофирали. Починали на място. Момичето си нямаше никого на този свят. Нито братя, нито сестри, нито баби, дядовци, лели… Имаше една вярна приятелка – Антония. С нея споделяше всичко. Беше и казала и за болестта. Както и за детето. Ами то? Катерина ще умре, за нея лек няма. Но защо трябва и това неродено дете да бъде лишено от живот? А ако му е писано да измисли лек точно за тази болест? Ако бъде преуспяващ човек? Защо трябва и неговият живот да бъде пропилян заради болестта на майка му? То, детето, още не сетило глътка въздух. Ще умре. Жестоко, наистина. Катерина си го беше нарекла Леда. Знаеше, че организмът, растящ вътре в нея, е от женски пол. Представяше си как сплита косите ѝ, как промива раната от първото ѝ падане с колелото, как я облича в роклички и ѝ слага панделка в косата. Но уви. Това никога нямаше да бъде възможно. Само защото и двете щяха да са мъртви. Леда в корема на майка си. Заровени под земята, гниещи. Кой щеше да ги запомни? Антония? Да, тя наистина беше вярна приятелка. Дори се интересуваше дали не може плодът да се прехвърли в нейната утроба, но това бе невъзможно.
*********************************************************************************
Вече беше изминал цял месец от лошата новина, обърнала живота на Катерина на 360 градуса. В интерес на истината тя не спираше да вярва, че нещо ще се случи. Че ще ѝ се обади доктор Хаджигеоргиев и ще ѝ каже, че е сбъркал диагнозата и тя ще роди здраво момиченце. Силно вярваше в това. Или пък, че ще ѝ се обадят от някоя болница, че са разработили някое лекарство и то ще ѝ помогне. И ще се обадят точно на нея, защото е бременна и ще спасят два живота. Обаче нещо я тревожеше. Ако по някакъв начин успеят да спасят малката неродена Леда, а тя загине героично като майка, детето дали ще е болно от рак? Но не. Щяха да ги спасят и двете. Да си живеят дълго и безгрижно. Да, може би Катерина бе започнала да полудява.
*******************************************************************************
Месец и половина. Времето намаляваше. И то много рязко. Катерина беше излязла на разходка из града да разгледа бебешките люлки, нали ще има рожба.
Докато вървеше неволно чу разговора, протичащ между две старици.
- Еленке, защо не ми вярваш като ти говоря? – питаше едната.
- Ох, Марийке, това са глупости! Измишльотини на градските деца! – отвръщаше непоколебимо Еленка. – Как ще съществува такова чудо, дето те избавя от болести? Моята язва и най-скъпото лекарство не може да я излекува, че някакъв си магически автобус ще успее! Хайде, моля ти се.
- Е, добре. Ти решаваш дали ще вярваш, но аз ти казвам. Хайде аз тръгвам, че ще ми загори бобът. – и жената на бегом тръгна по улицата нагоре.
Катерина, изненадана и обнадеждена от разговора между двете жени, се затича след Мария. Запъхтяна, тя бутна жената по гърба.
- Извинете, госпожо, почакайте! – каза.
- Познаваме ли се? – ѝ отвърна с усмивка жената.
- Не, но вие ще спасите живота ми!
**********************************************************************************
- Да, мила, вярно е! – каза, допивайки чая си възрастната дама.
- Значи това ще спаси мен и детето ми? – попита развълнувана Катерина.
- Да. – бе краткият отговор.
- Но, моля Ви, разкажете ми по-подробно за тази спирка! Това е единственият ми шанс. – заяви умоляващо младото момиче.
- Спирка „За някъде“… - започна, въздъхвайки жената – много малко хора вярват в нейното съществуване. Но тя е реална. Интересното е, че версиите за нея са различни. Едни казват, че тя е потулена нейде из горите в Рила. Други твърдят пък, че тя е като жива и ще те намери. Стига силно да вярваш, че ще се намери решение за проблема ти. И ако се появи, само ти ще я видиш! Само ти, която носиш чисто и вярващо сърце. – изрече тези думи сякаш на един дъх развълнувана жената – През нея ще мине автобус. Автобус номер 0. Той ще те отведе далеко от несгодата и мъките ти. Ще те закара на едно място където ще си никой. Където ще си здрав и щастлив. Не зная какво се случва там. Но, повярвай ми, отвежда те там. Към щастието, любовта и сполуката. – каза последното изречение сякаш на себе си.
- А аз? Мен ще излекува ли? Какво ще стане с Леда? – развълнува се Катерина.
- Вярвай, Кати, и ще успееш! – изрече възрастната дама и си замина, оставяйки младата мъченица объркана.
- Но…откъде знаете името ми?! – изрече с едва чут глас момичето.
**********************************************************************************
Вече бяха изминали два месеца от определения за живот срок на Катерина. Интересното беше, че болестта изобщо не се проявяваше. Нито болки, нито нищо. Само бременността. Повръщане, отичане на краката, болки в корема. Катерина беше започнала да мисли за бащата на детето – Филип. Тя не му беше казала нищо. Нито, че е бременна, нито че нероденото им дете ще загине заедно с нея. В капана на болестта. Просто защото вярваше, че ще се излекува. Да, щеше да оздравее и тогава да му каже. Та нали онази непозната жена ѝ бе казала за магичната спирка? И като се излекува ще каже на Филип за Леда. Но защо след онази нощ той не ѝ звънеше? Може би имаше работа. Да, това ще е. Той ѝ бе казал, че я обича. Все пак е възможно някой да е зает в продължение на 4 месеца.
**********************************************************************************
Оставаха най-много две седмици живот. Катерина започна да се чуди как ли ще се случи всичко. Изведнъж ли ще умре? На улицата ли ще падне? Или пък ще легне и няма да се събуди? Това бяха хипотези, защото спирката съществуваше. Тя щеше да се появи.
Тази сутрин беше топла. Катерина реши, че ще излезе на разходка в близката гора. Птичките пееха, подухваше лек ветрец и слънцето грееше.
Разхождайки се в гората и мислейки за свои работи, Катерина забеляза нещо бяло измежду дърветата. Изглеждаше масивно. Катерина беше леко изплашена, защото като малка милиони пъти бе минавала оттук и можеше да се закълне, че дори не е виждала хора. Камо ли постройки. Приближи се плахо като сърна до постройката. И с изненада установи, че това беше автобусна спирка. Какво? Автобусна спирка ли? Тук в гората? Това може да бъде само… И тогава го видя. Голям бял автобус. Газещ нападалите есенни листа и все пак грациозен. Той се запътваше бавно към спирката. На него пишеше 0. Катерина ахна от изумление. Обърна се и видя, че на спирката пишеше „Вярвай, и ще успееш!“ и имаше стотици снимки на щастливи хора. Усмихнати все. Тогава Катерина се разплака от радост. Сърцето ѝ щеше да спре, но не от болестта, а от вълнението. Чудо беше станало! Автобусът!
Големият бял автобус спря на спирката и отвори вратата си. Катерина плахо пристъпи вътре. Вътре всичко беше бяло. Седалките, дръжките, дрехите на кондукторката. Я почакай, какво? Но това беше Мария! Същата онази Мария, която бе казала на Катерина за съществуването на спирката и автобуса.
- Вие? – попита недоумяваща Катерина.
Жената се усмихна.
- Точно така, аз. – отвърна тя.
- Но не разбирам. Да не би вие също да сте покосена от такова дълбоко лично нещастие? – зададе въпрос момичето.
- Не, миличка. – усмихна се отново Мария – Аз сам кондукторът на този прекрасен и сбъдващ мечтите автобус. Последвай ме.
И Катерина тръгна като послушно дете след кондукторката. Стигнаха до шофьорското място. Там се отвори врата. А вътре, наместо нацепен господин пред пенсия с мустак, седеше Еленка! Жената, която отричаше съществуването на автобуса!
- Аз съвсем се обърках. Вие нали не вярвахте? – попита момичето.
- Всичко е просто, мило момиче. – започна щастливо Еленка – Аз и Мария сме собствениците на този автобус! Виждаме кой има нужда от помощ. И най-вече кой най-силно вярва, че нещата ще се оправят. Видяхме и теб. Дойдохме в града ти и те издебнахме къде отиваш, за да може да чуеш разговора ни.
- И знаехме, че ще ни последваш. – допълни Мария.
-Точно така! – отвърна Еленка.
-Значи не сънувам? И вече съм излекувана?- развълнува се Катерина.
- Не напълно. Първо трябва да се видиш с някого. – каза шофьорката на надеждния автобус.
И тогава в автобуса се появиха мъж и жена. Изскочиха от нищото.
- Мамо? Татко? – рече бледата като платно Катерина.
- Детето ни! – отвърнаха Даниел и Изабела, родителите на Катерина.
Те се втурнаха към нея ди я прегърнаха много силно.
- Но аз мислех, че сте мъртви! – изрече просълзената Катерина.
- Мъртви сме. – каза майка ѝ – Но сега можем да те видим.
Катерина се просълзи още повече. Това бяха родителите ѝ! Тя толкова ги обичаше! Но ги загуби много рано. След погребението им тя плака на гробищата 3 часа, докато не дойдоха хора от града да я приберат. Момичето се съсипа от мъка. Години наред копнееше да каже „мамо“ и „татко“. Но не можеше. Нямаше на кого. Никога нямаше да забрави ужасните години в дома за сирачета. Защо Даниел и Изабела си бяха отишли толкова рано и я оставиха на произвола на съдбата? Да плаче нощем, нечута от никого. Цял океан изплака, но бе напразно. Само сънуваше как отново целува майка си, как прегръща баща си…
- Много ми липсвахте! – каза сподавена от сълзи Катерина. – Обичах ви и ще продължавам да ви обичам!
- Кате, миличка, не плачи. – каза майка ѝ, небесният ангел, който я крепеше през годините – И ние много те обичаме, детето ми! Обичаме и внучето си – Леда!
- Но откъде знаете за нея? – учуди се Катерина.
- Мъртвите виждат всичко. – усмихна се баща ѝ.
- Кате, трябва да слизаш! – чу се гласът на Мария.
- Мамо, татко, много ви обичам! Запомнете това. Видяхме се за кратко, но ще помня това вечно. Най-вече, защото то няма да се повтори. Ще ви помня винаги и ще ви нося в сърцата си!
- Дъще, и ние те обичаме! – отвърнаха родителите ѝ.
- Посещавайте ме! Поне в сънищата ми… - отвърна им Катерина.
Последва дълга и мъчителна прегръдка между отдавна разделилото се семейство. На Катерина не ѝ се тръгваше. Искаше да остане така вечно. Дори в момента предпочете да умре, за да е винаги с родителите си. Толкова много неща имаше да им каже!
**********************************************************************************
- Кате? Добре ли си? – рече Антония.
- Какво става? Къде съм? Тони? – отвърна току-що събудилата се Катерина.
- В болница. Намерих те припаднала на любимото ти място в гората. – каза най-добрата приятелка на момичето.
- Странно. Нищо не си спомням.
Вратата се отвори. В стаята влезе лекарят.
- Събудила си се. Как се чувстваш? – попита той.
- Добре. – отвърна момичето.
- Имам чудесни новини. Ударила си се лошо по главата и си била в безсъзнание дълго време, но плодът е невредим. Дори установихме пола. Ще бъде момиче.
- А болестта ми? – попита въодушевена Катерина.
- Каква болест? – отвърна недоумяващ лекарят.
- Имам рак. Остават ми две седмици живот!
- Боя се, че си с грешка, Катерина. При направените от нас тестове установихме, че ти и плодът ти сте в цветущо здраве. Няма следи от болест.
От тълпата мъже, жени и деца, чакащи за преглед, се изправи младо момиче на видима възраст около 20 години. Стройна, висока, с кестенява коса и много тъмни очи. Момичето излъчваше решителност, спокойствие и смелост. Това бе Катерина Александрова.
Тя влезе в кабинета на доктор Хаджигеоргиев. Седна на стола пред него.
- Добро утро, докторе! – плахо поздрави момичето.
- Здравей, Катерина! – отвърна лекарят. Изглеждаше някак притеснен. Всъщност, направо като попарен.
- Е, какво стана с изследванията ми, докторе? – усмихна се Катерина.
Тя си бе пуснала изследвания преди седмица. Не се чувстваше добре. Като малка много боледуваше и го отдаде на преумора в работата. Имаше болки в корема, краката ѝ отичаха, дори повърна една вечер.
-Ех, Кати - започна предпазливо лекарят – как да ти го кажа, мило момиче? Работата е доста сериозна и може да те пообърка. Имам една добра и една лоша новина. С коя да започна?
-С лошата. – решително заяви леко изплашената Катерина.
- Добре. Изследванията показаха, че си болна от рак. И…ти остават 3 месеца живот. – изрече с треперещи устни лекарят.
Катерина пребледня. Закова се на място. Не можа и дума да отрони. Гледаха се известно време с човека, развалил деня ѝ. Най-сетне тя се реши:
-А добрата? – попита.
-Бременна си.
********************************************************************************
Беше ясна септемврийска утрин. Бяха изминали точно 2 седмици от съдбоносното съобщаване на зловещата диагноза. Катерина знаеше, че няма да живее още дълго. Вече бяха останали 2 месеца и половина. Тя бе останала сираче още на 12 годишна възраст. Родителите ѝ се връщали от село и катастрофирали. Починали на място. Момичето си нямаше никого на този свят. Нито братя, нито сестри, нито баби, дядовци, лели… Имаше една вярна приятелка – Антония. С нея споделяше всичко. Беше и казала и за болестта. Както и за детето. Ами то? Катерина ще умре, за нея лек няма. Но защо трябва и това неродено дете да бъде лишено от живот? А ако му е писано да измисли лек точно за тази болест? Ако бъде преуспяващ човек? Защо трябва и неговият живот да бъде пропилян заради болестта на майка му? То, детето, още не сетило глътка въздух. Ще умре. Жестоко, наистина. Катерина си го беше нарекла Леда. Знаеше, че организмът, растящ вътре в нея, е от женски пол. Представяше си как сплита косите ѝ, как промива раната от първото ѝ падане с колелото, как я облича в роклички и ѝ слага панделка в косата. Но уви. Това никога нямаше да бъде възможно. Само защото и двете щяха да са мъртви. Леда в корема на майка си. Заровени под земята, гниещи. Кой щеше да ги запомни? Антония? Да, тя наистина беше вярна приятелка. Дори се интересуваше дали не може плодът да се прехвърли в нейната утроба, но това бе невъзможно.
*********************************************************************************
Вече беше изминал цял месец от лошата новина, обърнала живота на Катерина на 360 градуса. В интерес на истината тя не спираше да вярва, че нещо ще се случи. Че ще ѝ се обади доктор Хаджигеоргиев и ще ѝ каже, че е сбъркал диагнозата и тя ще роди здраво момиченце. Силно вярваше в това. Или пък, че ще ѝ се обадят от някоя болница, че са разработили някое лекарство и то ще ѝ помогне. И ще се обадят точно на нея, защото е бременна и ще спасят два живота. Обаче нещо я тревожеше. Ако по някакъв начин успеят да спасят малката неродена Леда, а тя загине героично като майка, детето дали ще е болно от рак? Но не. Щяха да ги спасят и двете. Да си живеят дълго и безгрижно. Да, може би Катерина бе започнала да полудява.
*******************************************************************************
Месец и половина. Времето намаляваше. И то много рязко. Катерина беше излязла на разходка из града да разгледа бебешките люлки, нали ще има рожба.
Докато вървеше неволно чу разговора, протичащ между две старици.
- Еленке, защо не ми вярваш като ти говоря? – питаше едната.
- Ох, Марийке, това са глупости! Измишльотини на градските деца! – отвръщаше непоколебимо Еленка. – Как ще съществува такова чудо, дето те избавя от болести? Моята язва и най-скъпото лекарство не може да я излекува, че някакъв си магически автобус ще успее! Хайде, моля ти се.
- Е, добре. Ти решаваш дали ще вярваш, но аз ти казвам. Хайде аз тръгвам, че ще ми загори бобът. – и жената на бегом тръгна по улицата нагоре.
Катерина, изненадана и обнадеждена от разговора между двете жени, се затича след Мария. Запъхтяна, тя бутна жената по гърба.
- Извинете, госпожо, почакайте! – каза.
- Познаваме ли се? – ѝ отвърна с усмивка жената.
- Не, но вие ще спасите живота ми!
**********************************************************************************
- Да, мила, вярно е! – каза, допивайки чая си възрастната дама.
- Значи това ще спаси мен и детето ми? – попита развълнувана Катерина.
- Да. – бе краткият отговор.
- Но, моля Ви, разкажете ми по-подробно за тази спирка! Това е единственият ми шанс. – заяви умоляващо младото момиче.
- Спирка „За някъде“… - започна, въздъхвайки жената – много малко хора вярват в нейното съществуване. Но тя е реална. Интересното е, че версиите за нея са различни. Едни казват, че тя е потулена нейде из горите в Рила. Други твърдят пък, че тя е като жива и ще те намери. Стига силно да вярваш, че ще се намери решение за проблема ти. И ако се появи, само ти ще я видиш! Само ти, която носиш чисто и вярващо сърце. – изрече тези думи сякаш на един дъх развълнувана жената – През нея ще мине автобус. Автобус номер 0. Той ще те отведе далеко от несгодата и мъките ти. Ще те закара на едно място където ще си никой. Където ще си здрав и щастлив. Не зная какво се случва там. Но, повярвай ми, отвежда те там. Към щастието, любовта и сполуката. – каза последното изречение сякаш на себе си.
- А аз? Мен ще излекува ли? Какво ще стане с Леда? – развълнува се Катерина.
- Вярвай, Кати, и ще успееш! – изрече възрастната дама и си замина, оставяйки младата мъченица объркана.
- Но…откъде знаете името ми?! – изрече с едва чут глас момичето.
**********************************************************************************
Вече бяха изминали два месеца от определения за живот срок на Катерина. Интересното беше, че болестта изобщо не се проявяваше. Нито болки, нито нищо. Само бременността. Повръщане, отичане на краката, болки в корема. Катерина беше започнала да мисли за бащата на детето – Филип. Тя не му беше казала нищо. Нито, че е бременна, нито че нероденото им дете ще загине заедно с нея. В капана на болестта. Просто защото вярваше, че ще се излекува. Да, щеше да оздравее и тогава да му каже. Та нали онази непозната жена ѝ бе казала за магичната спирка? И като се излекува ще каже на Филип за Леда. Но защо след онази нощ той не ѝ звънеше? Може би имаше работа. Да, това ще е. Той ѝ бе казал, че я обича. Все пак е възможно някой да е зает в продължение на 4 месеца.
**********************************************************************************
Оставаха най-много две седмици живот. Катерина започна да се чуди как ли ще се случи всичко. Изведнъж ли ще умре? На улицата ли ще падне? Или пък ще легне и няма да се събуди? Това бяха хипотези, защото спирката съществуваше. Тя щеше да се появи.
Тази сутрин беше топла. Катерина реши, че ще излезе на разходка в близката гора. Птичките пееха, подухваше лек ветрец и слънцето грееше.
Разхождайки се в гората и мислейки за свои работи, Катерина забеляза нещо бяло измежду дърветата. Изглеждаше масивно. Катерина беше леко изплашена, защото като малка милиони пъти бе минавала оттук и можеше да се закълне, че дори не е виждала хора. Камо ли постройки. Приближи се плахо като сърна до постройката. И с изненада установи, че това беше автобусна спирка. Какво? Автобусна спирка ли? Тук в гората? Това може да бъде само… И тогава го видя. Голям бял автобус. Газещ нападалите есенни листа и все пак грациозен. Той се запътваше бавно към спирката. На него пишеше 0. Катерина ахна от изумление. Обърна се и видя, че на спирката пишеше „Вярвай, и ще успееш!“ и имаше стотици снимки на щастливи хора. Усмихнати все. Тогава Катерина се разплака от радост. Сърцето ѝ щеше да спре, но не от болестта, а от вълнението. Чудо беше станало! Автобусът!
Големият бял автобус спря на спирката и отвори вратата си. Катерина плахо пристъпи вътре. Вътре всичко беше бяло. Седалките, дръжките, дрехите на кондукторката. Я почакай, какво? Но това беше Мария! Същата онази Мария, която бе казала на Катерина за съществуването на спирката и автобуса.
- Вие? – попита недоумяваща Катерина.
Жената се усмихна.
- Точно така, аз. – отвърна тя.
- Но не разбирам. Да не би вие също да сте покосена от такова дълбоко лично нещастие? – зададе въпрос момичето.
- Не, миличка. – усмихна се отново Мария – Аз сам кондукторът на този прекрасен и сбъдващ мечтите автобус. Последвай ме.
И Катерина тръгна като послушно дете след кондукторката. Стигнаха до шофьорското място. Там се отвори врата. А вътре, наместо нацепен господин пред пенсия с мустак, седеше Еленка! Жената, която отричаше съществуването на автобуса!
- Аз съвсем се обърках. Вие нали не вярвахте? – попита момичето.
- Всичко е просто, мило момиче. – започна щастливо Еленка – Аз и Мария сме собствениците на този автобус! Виждаме кой има нужда от помощ. И най-вече кой най-силно вярва, че нещата ще се оправят. Видяхме и теб. Дойдохме в града ти и те издебнахме къде отиваш, за да може да чуеш разговора ни.
- И знаехме, че ще ни последваш. – допълни Мария.
-Точно така! – отвърна Еленка.
-Значи не сънувам? И вече съм излекувана?- развълнува се Катерина.
- Не напълно. Първо трябва да се видиш с някого. – каза шофьорката на надеждния автобус.
И тогава в автобуса се появиха мъж и жена. Изскочиха от нищото.
- Мамо? Татко? – рече бледата като платно Катерина.
- Детето ни! – отвърнаха Даниел и Изабела, родителите на Катерина.
Те се втурнаха към нея ди я прегърнаха много силно.
- Но аз мислех, че сте мъртви! – изрече просълзената Катерина.
- Мъртви сме. – каза майка ѝ – Но сега можем да те видим.
Катерина се просълзи още повече. Това бяха родителите ѝ! Тя толкова ги обичаше! Но ги загуби много рано. След погребението им тя плака на гробищата 3 часа, докато не дойдоха хора от града да я приберат. Момичето се съсипа от мъка. Години наред копнееше да каже „мамо“ и „татко“. Но не можеше. Нямаше на кого. Никога нямаше да забрави ужасните години в дома за сирачета. Защо Даниел и Изабела си бяха отишли толкова рано и я оставиха на произвола на съдбата? Да плаче нощем, нечута от никого. Цял океан изплака, но бе напразно. Само сънуваше как отново целува майка си, как прегръща баща си…
- Много ми липсвахте! – каза сподавена от сълзи Катерина. – Обичах ви и ще продължавам да ви обичам!
- Кате, миличка, не плачи. – каза майка ѝ, небесният ангел, който я крепеше през годините – И ние много те обичаме, детето ми! Обичаме и внучето си – Леда!
- Но откъде знаете за нея? – учуди се Катерина.
- Мъртвите виждат всичко. – усмихна се баща ѝ.
- Кате, трябва да слизаш! – чу се гласът на Мария.
- Мамо, татко, много ви обичам! Запомнете това. Видяхме се за кратко, но ще помня това вечно. Най-вече, защото то няма да се повтори. Ще ви помня винаги и ще ви нося в сърцата си!
- Дъще, и ние те обичаме! – отвърнаха родителите ѝ.
- Посещавайте ме! Поне в сънищата ми… - отвърна им Катерина.
Последва дълга и мъчителна прегръдка между отдавна разделилото се семейство. На Катерина не ѝ се тръгваше. Искаше да остане така вечно. Дори в момента предпочете да умре, за да е винаги с родителите си. Толкова много неща имаше да им каже!
**********************************************************************************
- Кате? Добре ли си? – рече Антония.
- Какво става? Къде съм? Тони? – отвърна току-що събудилата се Катерина.
- В болница. Намерих те припаднала на любимото ти място в гората. – каза най-добрата приятелка на момичето.
- Странно. Нищо не си спомням.
Вратата се отвори. В стаята влезе лекарят.
- Събудила си се. Как се чувстваш? – попита той.
- Добре. – отвърна момичето.
- Имам чудесни новини. Ударила си се лошо по главата и си била в безсъзнание дълго време, но плодът е невредим. Дори установихме пола. Ще бъде момиче.
- А болестта ми? – попита въодушевена Катерина.
- Каква болест? – отвърна недоумяващ лекарят.
- Имам рак. Остават ми две седмици живот!
- Боя се, че си с грешка, Катерина. При направените от нас тестове установихме, че ти и плодът ти сте в цветущо здраве. Няма следи от болест.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 17
