Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.08.2015 15:20 - Подаръкът
Автор: mechouho Категория: Лични дневници   
Прочетен: 464 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 В тоя човек имаше нещо странно. А може би интригуващо. Нещо, което хората не разбираха.

Йохан Лайцпиг бе мъж, 48-годишен, сух, висок, с пепелява коса. Той обичаше дългите безсънни нощи, но не повече от това, да стои и да наблюдава съседите си през пурпурните завеси на запустялата си къща в края на квартала. Децата я гледаха със страх. А господин Кристофър Мейсън – с гняв. Някога там живееше Вилхелм Лайцпиг- неговият най-добър приятел. По онова време господин Мейсън много обичаше да ходи там. Да остава вечер до късно, пиейки вино и да се радва на малкия Йохан, на когото бе кръстник. Но след онзи злополучен ден той не си бе и помислял да отиде там. Всъщност един ден искаше. И то по-силно от всичко друго, но мисълта да убие Йохан бързо изскочи от главата му. Ала после отново се загнезди там и не му даваше покой.  
   Тая улица, тоя квартал. Колко много тайни се криеха там. За хората бе мистерия защо Йохан всеки ден ги наблюдаваше от прозореца на дневната си в малката запустяла къща. Но господин Мейсън знаеше. Знаеше всичко за него. Знаеше защо, но не и как той бе извършил онова ужасно нещо на 20 май 1968 година. За него не бе тайна, че Йохан имаше психично разстройство. Е, това не убягваше и на съседите му, но причините не им бяха ясни. Всички го мислеха за тихия и спокоен син на Вилхелм, когото помнеха. Ех, колко се лъжеха.
     Хората на улица Гракспицбяха наивни. Вярваха в доброто. Никой не се и замисляше за изчезването на Вилхелм. Все пак от тогава бяха минали 32 години. А хората се променят, забравят. На пръв поглед животът там беше спокоен и щастлив. Само господин Мейсън беше мрачен заради онзи злощастен понеделник, който така ясно се бе запечатал в съзнанието му. Всичко започна на 20 май 1968 година, когато Йохан бе на 16 години…
   Тъкмо когато слънцето беше изгряло и птичките започнаха да пеят в двора, в къщата на семейство Лайцпиг някой извика силно:
   -Татко, татко, вече съм на 16!
Това бе Йохан, който слизаше по стълбите към дневната още по пижама.
-
Честит рожден ден, сине! – рече Вилхелм.
-Е, днес е денят. Когато бях на 10, ти каза, че на 16-тия си рожден ден ще получа специален подарък, който дълга ще помня. Къде е?
-Ех, синко. Избързваш, недей така. Ще го получих уверявам те. Точно в 13:30. Знаеш,че ценя точността.
-Ама то сега е едва 7:00!
  По лицето на Йохан плъзна глуповата усмивка. Той бе крехко момче, слабо, русо, с кристално сини очи и доста наивно изражение.  Мислеше си, че светът е изграден на принципа на честността. За него лъжата не съществуваше. Или поне той не я признаваше. Мислеше, че тя е нещо непристойно и безпредметно. Мразеше лъжците. За момчето такова нещо като благородна лъжа нямаше.
   Сутринта мина тихо. Йохан закуси със сочните палачинки, които баща му беше направил. Рождените му дни те прекарваха двамата. Той нямаше много приятели. Затова и не канеха никого на рождения му ден.  Господин Мейсън по това време винаги се падаше в командировка и не можеше да присъства на празненствата. Той бе военен.
   Йохан излезе и майското слънце погали леко, като плъзгаща се коприна, лицето му. Той беше взел книгата си от рафта в кабинета на първия етаж. Момчето обичаше да чете. Пощальонът мина и хвърли пощата.
-Честит рожден ден, Йохан! – рече той.
-Благодаря, господин Джонсън!
   Из пликовете и вестниците, Йохан забеляза един голям, красиво надписан плик. Бе по-тежък от останалите. На него пишеше:
 
До Йохан Лайцпиг
гр. Мошенсбург, ул.
Гракспиц” 19

В плика имаше писмо.

Мили Йохан,
  За жалост, тази година отново съм в командировка и не мога да присъствам на рождения ти ден, но ти изпращам това писмо и един подарък, който съм сигурен, че ще ти хареса. Честит рожден ден, искам да ти пожелая да бъдеш все така усмихнато момче и да се радваш на живота с пълна сила! Продължавай да ощастливяваш и баща си с отличния си успех в училище.
 
 Твой кръстник
Кристофър Мейсън
20 май 1968 година

   Йохан много се зарадва на това писмо. От него изпадна и подаръкът. Беше книга. Нещо,което той така силно обичаше. На корицата пишеше: Гръмки военни фактиот Линда Шивберг. Той много хареса корицата на книгата. Започна да я чете веднага. Потъвайки в страниците на книгата, той изобщо не усети кога стана 13:30.
-Йохан, ела да си получиш подаръка, детето ми.
-Идвам, татко.
   Той остави книгата и влезе. Вътре Вилхелм беше седнал в едно кресло. Подаде му един плик, изглеждаше доста стар – беше отварян.
-Какво е това? – попита Йохан.
-Подаръкът ти. – бе краткият отговор.
  На плика пишеше:

   До откривателите на Себастиан

-Кой е Себастиан, татко?
-Ти.
   Йохан остана с отворена уста. В плика имаше писмо. Той го извади и се зачете.

  Не знаем как да започнем това писмо. То е адресирано до човека, който ще намери Себастиан. Не ни мислете за луди хора, ние просто сме загрижени за детето си. Пускаме го в този железен сандък по течението на река Хадгърс, за да се предпазим. Това дете е антихрист! То ще ни навлече големи проблеми. Не ни разбирайте погрешно, но за нас Бог е всичко. Не можем да допуснем до себе си дяволско творение като това дете. Пишем тази бележка, за да няма недоразумения, когато го откриете

негови родители: Миранда и Хайнрих Шулвер

-К-какво е това? Аз не разбирам нищо. Значи ти не си ми баща, така ли?
-Да.
-Лъгал си ме през  всичките тези години! Как можа – Йохан повиши тон – лицемер такъв!
-Сине, дай ми възможност да ти обясня.
-Не! Не искам.
-Изслушай ме. Ти беше бебе на годинка. Затворено в сандък, плаващ по течението на реката. Намерих те преди 15 години точно на тази дата. Погледна ме с големите си сини очи и аз не можах да те оставя там. Реших да ти обясня всичко, когато пораснеш.
Но Йохан не го слушаше. Беше в кухнята. Търсеше нож. Намери го. Вилхелм изтича до него.
-Какво правиш, Йохан!?
  Докато изрече тези думи вече студеното острие се заби в очната ябълка на лявото му око. А после и на дясното- Той изпищя като бореща се за живота си антилопа под лапите  на леопард. Ножът стърчеше от окото му. Йохан посегна да го извади, очната ябълка остана на острието, забито точно в ириса на мъжа. Той бе избол очите на баща си.
   Вилхелм агонизираше. Алената кръв бавно се стичаше от едното око и празната очна орбита. Той хриптеше. Предсмъртните болки бяха нетърпими. Вилхелм бе мъртъв. Йохан го зарови в градината.
   Годините минаваха. Вината у  Йохан се появи. Той полуда, осъзнавайки, че е убил единствения си близък човек. От онези години той започна да наблюдава хората през пурпурните завеси. Но защо господин Мейсън го винеше? Тогава той бе малко изплашено момче. Не разбираше какво бе извършил.

****************************************************************************
  Датата е 20 май 2000 година. Йохан отново гледа през прозореца. Изведнъж някой влетя в дневната.
-Ще си платиш, глупако! – изкрещя новодошлия. Гръмна пушка. Пурпурните завеси се оплискаха с алена кръв. Йохан падна мъртъв на земята.



Тагове:   обич,   лъжа,   омраза,   време,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mechouho
Категория: Лични дневници
Прочетен: 20792
Постинги: 23
Коментари: 3
Гласове: 17
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031